Зима в пустинята...[ откъс от РП история във форум "Световете" ]
Зини и Грегор удряха по стената с всичките им останали сили:
- Извинете ни, не искахме...- крещеше джуджето.
" Но го направихте, влязохте тук и искате да вземете нещо, което ми принадлежи!"- гласът сякаш продължаваше да се приближава към тях:
- Сър, извинете ни, няма да се повтори... само ни освободете!- хобитът стисна очи, можеше да различи гласа... беше мъжки.
- Къде е Джули сега... тя щеше да знае какво да прави?!
" Джули... моята Джули, за нея ли говорите?"- гласът спря, вече се чуваше само от едно място- пред тях:" Обърнете се!"
Двамата спряха да блъскат невидимата стена и бавно и плахо изпълниха заповедта, обърнаха се към края на библиотеката, към гласа. Очите им се разшириха, пред тях стоеше висок и строен мъж, с черна коса и сиви очи. Изражението му беше сериозно и сърдито. Най- странното беше, че в ръката си държеше златист жезъл, подобен на този на момичето, но със сребърно перо на върха вместо черен кристал. Изумителна беше приликата му с Нава, но се виждаше че беше значително по- възрастен от него.
- Вие сте...- заекна Зини.
- Да, аз съм... Уайдет... бащата на Калисто и Горгодия!
- Милорд, извинете ни за нахалството... ние просто търсехме...
- Знам какво търсите, затова и ме разгневихте, Горгодия остави книгите тук и ме освободи от моята за да пазя останалите!
- Но Вие можете да излезете от тук ако желаете?
- Не, докато и останалите като мен не се съберат свободни тук никой не може да напусне библиотеката... такова е проклятието на дъщеря ми!
- Сър, ние...
- Замълчете, внуците ми са в беда... един от друг!
Зини и Грегор се спогледаха уплашено:
- Предайте на Джули, че може да овладее силата на кристала си без да стане зависима от него само по един начин, с един предмет...
- Кой е... този предмет?- Зини вече се поуспоко и и се отдалечи от стената.
- Предмет, много ценен и важен за нея, тя го притежава но трябва да открие какво има в него!- мъжът замълча и погледна на страни:- Там, на един рафт има книга... която описва предмета и легендата за него, вземете я, прочетете я и я дайте и на нея! А на Джин, малкият ми внук... дайте му това...- странникът протегна ръка напред и в дланта му се появи странен предмет, блестяща висулка на тънка верижка /цък/:
- Какво е... това?
- С него може да се пази от тъмните сили и да увеличава своите способности... Джин е повече човек, за разлика от сестра си. Втората ми съпруга беше човек, Горгодия е нейна дъщеря... полу- демон, а след като и Шифт беше човек, тъмното в момченцето се изгуби...- предметът се издигна от ръката му и се понесе към хобитът, той подаде ръце и пое нежната висулка внимателно:- А сега си вървете!- изкрещя мъжът и двамата бяха заляти от мрачно сияние, в следващият момент се намираха в коридора пред вратата на библиотеката, все едно бяха излезли, вратата беше затворена от вън, а не от вътре.
Стъпките се чуваха тихо, но бяха ясни. Някой вървеше забързано, а друг вървеше зад него по- бавно. Двете фигури се движеха по един от подземните, изоставените коридори на храма:
- Сигурен ли си, нямам доверие на тези стени.- гласът му трепереше, а очите му шареха по прашните скални стени:
- Не точно, но...- една от факлите пламна, когато двамата се приближиха и хобитът я взе, обръщайки се към джуджето зад себе си:- Нямаме друг избор, аз... усещам...
- Усещаш само бръмбарите в главата си.- отвърна Грегор недоволно и скръсти ръце. Зини не отговори, а продължи напред още по- бързо. Джуджето го настигна задъхано и завървя наравно с него:
- Объркваш ме, защо трябва да слизаме точно тук... минаха три години, Зини?
- Защото...- момчето замълча, жълтите му очи се впиха в гологлавият си другар и въздъхна:- Видях го... беше видение...
- Вече говориш пълни глупости!- промърмори Грегор и застана пред момчето:- Какво видение, ти не си...
- Горгодия, тя... прати ми видението, каза ми какво да правя...- отвърна хобитът плахо.
- Какво да правиш? Казала ти е да отидеш до гроба на нейния полу- брат?
- Не само, но ще разберем когато наистина отидем там.
Зини се усмихна бегло и мина покрай него, стискайки факлата уверено. Коридорът беше дълъг и мрачен, а само това пламъче в ръцете на новия жрец озаряваше стените и пътя им. Изведнъж достигнаха до стълби, много и едри, което затрудни Грегор, макар че и Зини не беше по- добре, все пак не им обръщаше внимание. Джуджето мърмореше, през цялото слизане надолу, за всяко стъпало, което минеше...
Въздухът около тях се затопли и хобитът вдигна ръка:
- Студът ти е замразил разумното мислене...- промърмори за послендно Грегор и надникна през рамото на Зини:- Ама какво...
- Това така ли беше? Толкова ли топло беше?- попита с треперещ глас момчето.
- Или сме забравили или наистина е станало ужасно горещо тук.- вдигна рамене и потърка замислено голото си теме:- Да се връщаме.
- Не!
С всяка стъпка въздухът ставаше по- топъл и задушен, докато и факлата се примири и угасна, задушена:
- Аз ще взема да се връщам.- подшушна Грегор плахо.
- И ще ме оставиш? Добре, но аз ще продължа.- отвърна Зини, без да се обръща към него. Вървеше напред уверено и съсредоточено, обхождайки целия коридор с поглед, а самият коридор започваше да изсветлява, озарен от непозната светлина, която им позволяваше да виждат нормално:
- И това ли беше същото като ги погребахме?
- Няма идея вече...
Коридорът постепенно започна да се стеснява, осигурявайки им място да вървят един зад друг. Още дълго така, а топлината се запази. Всъщност не беше толкова необичайна топлина, позната от летните дни в пустинята. Любимата топлина и на двамата.
Изведнъж коридорът се разшири значително, по- скоро заприлича на дълга зала за много хора. А в края, който се виждаше вече, имаше широка врата, изработена от съвсем обикновено дърво:
- Тук е, стигнахме.- усмихна се Зини и бутна вратата с длан, по- хладен полъх ги удари, а светлината вътре също беше стряскаща, незнайно от къде идваше.
В центъра на стаята бяха две еднакви легла, по- скоро ковчези. Двамата се приближиха и зачистиха прахта от кристалните капаци, под които лежаха двама познати. Двама, избили се един друг в сблъсък на мнения и грешни думи...
- Арагорн Данте Белпфегор и Морисия Пъркс.- изрече хобитът, взирайки се в бледите лица на двамата мъртви.
- И сега... какво?- запита Грегор.
- От тук поемаме ние!- обади се друг глад, някак далечен и глух. Двамата се обърнаха за да срещнат сивите очи на друга позната личност:
- Милейди?
Зад полу- прозрачното тяло на Горгодия се появиха още няколко, като нея. Две лилавокоси жени със странни жезли и още група непознати, но все странно изглеждащи и държащи странни предмети в ръцете си. Сред тях Грегор разпозна и друго също толкова познато, но и омразно лице:
- Ти?! Проклетнице!
- Достатъчно, Грегор!- сивокосата повиши тон и застана пред него. Джуджето се взираше в онази жена, късата лилава коса и мрачните очи, така познати, толкова омразни.
- Защо и тя е тук?
- Необходима ни е.- отвърна Горгодия.
- Защо точно тя...
- За осъществяване на...- заговори Зини, но спря:- Не знам как да го нарека?
- Новосътворената.- обади се друг познат глас и към Горгодия се приближи висока женска фигура, качулката падаше пред лицето й, но също беше позната, ужасяващо позната. Полу- прозрачната фигура направи още няколко крачки, като веригите по китките и глезените й дрънчаха с всяко нейно движение:
- Калисто...- джуджето потрепери и отстъпи назад, а вещицата го погледна и се усмихна лукаво:
- Страхувай се, а ако не можеш да издържаш, махай се!
- Замълчи!- извика се Горгодия и трепна гневно:- Нуждаем се от него, като познавач на чуждата душа.
- Чия душа?
- Тази на Арагорн. Имаше конфликт в Зидът и душите на Арагорн и Мо се изгубиха някъде там, не можем да ги открием и единствения начин да ги призовем е чрез телата им.- обясни сивокосата и се приближи към стъклените ковчези:
- Затова ми прати онова видение нали?- запита хобитът, заставайки срещу нея, от другата страна.
- Да, защото само ти остана като мой велик представител.- отвърна Горгодия и леко се усмихна, прокарвайки ръка по капакът на мъжът:- В него тече нашата кръв, но нашата сила го напусна, той се отрече и я затвори...
- Точно като теб.- просъска Калисто и се обърна с гръб, вдигайки поглед към онази с късата коса:- Не мога да повярвам, че и ти й се подчиняваш?!
Онази жена пристъпи напред и огледа двамата все още живи:
- Ще се подчиня, но само заради условието.- отвърна тихо и се усмихна, сякаш замисляше нещо тайно. Типично за нея, Сянката, дори и мъртва все още кроеше планове за нещо.
- Какво условие?- запита Грегор все така смръщено.
- Ще разберем скоро.- отвърна Горгодия замислено.
- Ще разберем? Искате да кажете, че и вие не знаете?!
Сивокосата поклати леко глава и притвори очи:
- Не знаем с подробности... но е сигурно, че са необходими няколко души за това...
- А какво е "това"?- джуджето искаше да си навлече нечий гняв и успя, Горгодия го прониза с хладните си сиви очи, а земята под тях се разтресе, което накара Грегор да замълчи и просто да чака. Не му харесваше това, две зли жени, заедно с няколко силни бивши магьосници, а сега искаха да призоват и душите на още двама... загинали отдавна. Зини загуби представа за обстановката и се облегна замаяно на един от комчезите, прекалено много духове се въртяха около тях.
Минутите течеха, изумително бавно, поне така им се струваше с тази зловеща тишина. Изведнъж една от жените с жезлите, сляпата, промълви спокойно:
- Време е...
Другите я погледнаха и кимнаха леко. Зини и Грегор се стреснаха, когато духовете се раздвижиха и обградиха ковчезите. Подредени в кръг сформираха странна на цвят сфера. Не можеше да бъде определена дали е синя или зелена, бяла или черна, имаше и жълто и лилаво в себе си, а светлината ,която се появи беше още по- странна и стряскаща. Грегор претръпна и отстъпи назад. Енергията беше прекалено силна, а той беззащитен, неспособен да се защити с магия ,за разлика от Зини, който умееше няколко трика. Джуджето отстъпи още крачка, когато енергийната вълна го изтласка назад. Помещението се изпълни с гласовете на духовете. Странен и непознат език, който заглуши и двамата живи. Хобитът затисна ушите си с ръце и коленичи, а джуджето остана на място, блъснат в стената и затискайки уши с длани. Ярката светлина се разпръсна наоколо под формата на вълни, всяка с определен цвят. Сферата се раздроби и цветовете се разграничиха в определените вълни, но гласовете не спираха, по- точно вече не приличаха на гласове, а на крясъци, но не идваха от духовете. След миг всичко утихна изведнъж и като за последно се чу тих шум от счупените стъклени капаци на ковчезите.
- Вие изобщо не знаете за какво да си ползвате магиите!- след тишината мъжкият глас ги стресна. Зини вдигна глава нагоре, призракът беше точно до него с лека усмивка:- И това ако не е новият жрец?
- Арагорн?!- възкликна хобита и се изправи рязко, опитвайки се да прегърне мъжа.
- Чакай, чакай... прозрачен съм.- засмя се той и се огледа, в ъгъла Грегор мълчеше и леко потреперваше:- Да не би да си оплешивял?- засмя се отново и скръсти ръце.
- Шегите ти не са... о, какви ги говоря... Арагорн, проклетнико!- развика се джуджето и също се засмя.
- Защо не млъкнете?!- изпищя друг глас, на жена и белокосата елфа се промъкна зад Арагон, взирайки се с гневен поглед в присъстващите.
- Мо, стига си пищяла, достатъчно те търпях в Зидът.- промърмори мъжът, когато тя впи жълтите си очи него.
- Морисия, ако обичаш... къде са децата ми?!
- Някъде из храма...- отвърна плахо Зини и стисна очи, когато тя премина през него.
- Не мисля, че трябва да напускаш стаята.- обади се Горгодия зад нея.
- И защо?
- Защото ще се разпаднеш и ще се върнеш в Зида, в онази стена.
- Не искам...- жълтооката скръсти ръце и поклати смутено глава, гневът й беше изчезнал бързо при споменаването на стената. Спомни си, просто отново се бяха скарали с Арагорн и охранителите на Зидът ги бяха затворили в една стена, по- точно в една от тухлите докато не спрат да се карат и да крещят. Примири се и се върна обратно, заставайки зад "другаря" си по съдба:- Какво трябва да правим ние?
- Искате ли отново да сте... да кажем- живи?- подсмихна се Сянката, но бързо се смръщи при хладния поглед на Горгодия.
- По- принцип да, но...
- Че защо да не искаме?- прекъсна я Мо и се подпря на рамото на Арагорн.
- Какво е нашето задължение?- запита той и огледа всички, повечето бяха все зли магьосници или вещици, отказали се от това зло или просто убити от него.
- Да се структурата на Новото.- трепнаха и се извърнаха на страни, където чернокосата преглеждаше парче плат мърморейки си нещо под носа:
- Милейди!- обади се Горгодия и Съдбата вдигна глава от карето:
- Да, готово е... само трябва да довърша последния ред, но ми прискуча... Нира я няма горе, Анасази също...- отвърна тя и се усмихна, все така детски както когато се беше появила.
- Ще почакаме.- обади се Зини и се вгледа в нея:- Значи ти си...
- Да.- отвърна пискливо тя и притвори мило очи:- Но нека забравим това за момент... Новото е на път, нужни сте всички.
- Без мен!- подвикна Морисия и вдигна ръце:- Аз не участвам в ритуали.
- Обаче твоята коса е една от основните във външността на това творение.
- Моята? Шегувате се, и защо точно моята?!
- Защото е бяла, демонът Уайдет също предава част от своята външност в блата коса, но и ти си нужна за да не стане сива.
- Но Ти можеш да го направиш така, че да е...
- Всичко си има начало и край, всичко си има източник и приемник...
- Това не го схванах.- подшушна Грегор на младия хобит до себе си:
- Не ти и трябва...- отвърна Зини, всъщност той го беше разбрал, но не знаеше как точно. Може би с новото му задължение, с поста си на жрец беше получил и друго, способност или определена сила, с която помъдряваше, дали.
Мина около час, всички се взираха в ръцете й, а тя плетеше без игли, просто с пръсти и понякога дори с някой нокът. Изнизваше всяка нишка и конче идеално и бързо, но им се струваше, че това няма край. Карето беше съвсем обикновено, изплетено от нормални вълнени конци, оцветени в различни бои, но не беше така:
- Готово!- възкликна чернокосото момиче и се изправи от невидимият стол, на който седеше през цялото време:
- Това ли е?- запита Грегор:- Така ли изглеждат и нашите...
- Да, но разбира се всяка с различна плетка и комбинация от цветове. - отвърна момичето и се усмихна:- Съберете се!
Това прозвуча като заповед, на която почти всички духове се подчиниха, Горгодия, Калисто, заедно с Ит и Ет останаха на страна, наблюдавайки. Присъстваха няколко призрака, които изглеждаха готови сякаш да понесат наказанието си:
А от мен не искаш ли да се отървеш?- пискливото и за вещицата досадно гласче, стресна някои:
- Аника?! Нали те бях заключила?!
- Беше, но гадните дни прекарани с теб ме научиха как да преодолявам призрачни ключалки.
- Досадно елфче, какво искаш?- Калисто се смръщи и се насочи към младата цветнокоса.
- Да се отделя от твоята душа веднъж и завинаги, ти не го ли искаш?
- И как...
- Възможно е, но само ако Калисто Данте позволи. закикоти се Съдбата и се подпря стряскащо на рамото на Зини.
- Ти си го измислила, нали?
- Да, за твое добро, за нейно... и за останалите.
Вещицата стисна юмруци и измърмори под носа си:
- Хубаво! Да ми се маха тая малка досадница от главата, достатъчно й търпях упреците и глупостите толкова време. Ако знаеш, че мога да разделя душата си с нейната да го бях направила още по- рано...
- Но не.- промълви Горгодия и дръпна веригата на оковите за да млъкне вещицата.
Чернокосата огледа всички и се усмихна на хобита и джуджето:
- Отстъпете, това ще е стряскащо.
- Не се плашим лесно.- поклати глава Грегор, но Зини го дръпна към вратата, за да останат на страна наистина.
Момичето се обърна към духовете и притвори очи, черната й коса се разпиля във въздуха, а когато рязко отвори очи, те се обгърнаха в черен цвят, който заля лицето и тялото й. Четирите жени отстъпиха малко назад, а чернотата обгърна и духовете, заедно с двете тела. Разнесе се оглушителен тътен, стаята потъмня мигновено за секунди и после изсветля също така бързо. Съдбата се усмихна доволно и протегна ръка напред, към малката сфера, появила се на мястото на което стояха духовете преди миг.
Сферата се пропука при допира й и ръката й беше хваната от друга. Детска и нежна. Чернокосата жена се усмихна още повече и стисна малката ръчичка, придърпвайки я. Зини и Грегор се прикриха с ръце от разхвърчалите се парчета стъкло наоколо. Сферата се беше натрошила напълно, когато онова същество, детето беше излязло... на вън. Хобитът отвори плахо очи и потрепери. Белите кичури се спуснаха по раменете на малкото момиченце, а краищата на тези кичури бяха леко русоляви. Това не го стресна толкова, колкото лилаво- червените й очи и бронята. Очите му бяха толкова познати, бяха същите като на един от духовете. Сянката. А бронята, малко момиченце покрито с метални доспехи, като някакъв рицар, като Арагорн. Тя стискаше ръката на Съдбата и се взираше в зелените й очи, сякаш ужасено:
- Бурзум...- проговори първа Горгодия и се приближи. Момиченцето трепна и погледна и нея:
- Аз?
- Бурзум Загурн- аш Морна.- изрече цялото име Калисто и се засмя гласно:- Удивително творение!
- Тя е Новото.- отвърна чернокосата и се усмихна мило на детето, поставяйки ръка на главата му:- Ти си... Морна.
- Или на кратко Сянката.- поправи вещицата.
- Тя не е Сянка, а производно от няколко души...просто дете, носещо истинското име на онази Сянка от преди три години!- изръмжа Горгодия и прониза сестра си с поглед.
- Сянка... не, аз...
- Ти си Бурзум... или Морна или... не знам, честно.- засмя се тихо чернокосата и се изправи, пускайки ръката на момиченцето:- Нека остане тук, Зини и Грегор, пазете я докато е още слаба. След ден ще може да върви и сама.
- Да върви?- запита джуджето и погледна новопоявилото се момиченце:- Но нали тя е...
- Да, но дори и хиляда души да има в себе си, пак няма да може да се справя сама с движенията си, докато не свикне с това ново тяло.
- Ами... добре, ще я пазим.- отвърна Грегор тихо и вдигна рамене, като с хобита се приближиха плахо към нея.
Съдбата отстъпи назад, погледна за миг към четирите жени зад себе си и пак се усмихна:
- Вие си вървете.
Те кимнаха, а миг след това се обвиха в бежовишкави кълба и изчезнаха. Ярко сияние обви и чернокосата, без да казва нищо друго и оставяйки момиченцето да гледа като вцепенено към нея, изчезна също, имаше работа другаде.
Стъпките им пак отекнаха из коридорите, но вече далеч от онази стая със стъклените ковчези:
- Къде сме?- запита тихо момиченцето, оглеждайки стените.
- В един храм, по средата на пустинята.- отвърна Зини, който я държеше за ръка и й помагаше да върви по- спокойно.
- Храм? Спомените ми...- тя наведе леко глава и продължи да мисли над въпросите си:- Не е било храм постоянно?
- Не, преди всичко тук бяха просто пещери и тунели.- отвърна Грегор.
- Арагорн, неговите спомени... слаби са.
- Слаби? Може би защото той мразеше да обикаля из коридорите, обичаше да прекарва времето си или в заседателната зала, който...
- Запазили сте нали?- попита тя пак.
- Разбира се, там е плочата с имената на загиналите в...- заговори хобитът, но момиченцето пак го прекъсна.
- Последната битка? Спомените ми от тогава са по- силни.
- Заради душата на Сянката, нейните спомени явно надделяват над спомените на другите.
- Сигурно...- въздъхна и стисна ръката му:- Страх ме е.
- Страх? Защо, та ти се появи едва преди малко?
- Може би точно заради това... прекалено много болка от смъртта изпитвам.
- Бурзум.- усмихна се леко джуджето:- Няма нищо страшно, та ти си жива.
- Жива? Искам да съм... но, толкова много души има в мен. Всяка една е загинала с голяма болка, която аз все още усещам.- отвърна момиченцето и го погледна треперещи очи.
- Ще живееш, щом на тези души им е даден втори шанс.- намеси се Зини също с усмивка, опитвайки се да успокои детето. Тя примига и го погледна, също усмихвайки се съвсем леко.
Часове наред Зини и Грегор обясняваха на момиченцето някои важни неща, някои правила, които се спазват в храма, къде може да ходи и къде не и тя възприемаше с усмивка на лице и се съгласяваше с всичко.
Сега, незнайно от къде беше получила замяна на металните доспехи. Дрехата беше черна и дълга до пода, наподобявайки роба, но се намери жена, която да стесни и оформи тоалета специално за Бурзум. Сега бронята лежеше в ъгъла, а момичето се оглеждаше в напукано огледало. Облечена в черна рокля с бяла яка и ръкавели:
- Е?
- Какво?- обърна се към Грегор, който се усмихваше доволно:- Ами...- наклони глава на една страна и притвори очи:- Страхотно е!- възкликна след миг и се затича към джуджето, прегръщайки го:- Благодаря ви, че ме приемате така.
- Разбира се, та ти си просто дете.- вдигна леко рамене и се засмя гасно:- Дори не знаем какво можеш.
- В смисъл?- пусна го и отстъпи няколко крачки назад.
- Като магически сили?
Момиченцето прие някак виновно изражение и приведе глава:
- Не знам.
- Не знаеш?
- Нищо не знам. Нищо...
Хобитът се вгледа в нея шокирано:
- Нищо?- запита тихо, като се приведе леко напред:- Абсолютно нищо? Но ти си...
- Душите на няколко магьосници в едно.- усмихна се леко момиченцето и кимна с глава:- Да, но...- не завърши изречението си, а се вцепени и отвори леко уста, сякаш видяла призрак зад Зини.
- Бурзум? Добре ли си? Бурзум?
- Даедел...- прошепна и присви очи, като се усмихна загадъчно:- Да, добре съм.- върна се от унеса си мигновено и се огледа някак уплашено:- Мисля, че знам нещо. Но само едно.
- Кой е...
- Да, сетих се за една магия!- възкликна, прекъсвайки Грегор и любопитното му изражение.
- Какво?- сепна се джуджето и смени въпроса си.
- Мисля, че мога да правя портали.
- Портали?- възкликнаха в един глас и се засмяха леко:
- Това е добре, полезно и простичко.- кимна Зини и събра ръце зад гърба си.
- Тогава мога ли да опитам, да отида някъде?
- Къде?- смръщи се изведнъж Грегор и повдигна вежди, изненадано от внезапната промяна в държанието на белокосото момиченце. До преди минути уплашена от всичко заобикалящо я, а сега желаеща да отиде някъде си. Не биха й позволили, поне докато не получеха разрешение от някой друг.
- Морна! Морна!- Зини обикаляше из коридорите и търсеше малката, която се беше измъкнала под носа им по необясним начин. Просто стояха и говореха в голямата зала при огъня, когато момиченцето изведнъж се оказа че не е там, а преди минути беше говорила и тя самата. Сега никой не знаеше къде е, дори онези качулати стражи, които уж обикаляха бавно наоколо също не я бяха видели и младият жрец започваше да се ужасява от последствията, ако не открие белокосото дете.
- Няма я!- извика Грегор от другия край на главния коридор.
- Не може да бъде, Горгодия ще заповяда да ни изтръгнат душите ако не я открием!
- О, благодаря, че ме обнадежди, че ще оживея още десетина години!
- И десет часа няма да имаме на разположение...
- Защо?- двамата се сепнаха и млъкнаха, когато гласчето на Бурзум долетя от другата страна:- Защо някой ще ви убива?
- Ах ти...- стисна зъби джуджето и се насочи ъм нея, когато Зини го дръпна назад и застана пред момиченцето с треперещи очи:
- Бурзум, къде... къде беше?
- Тук. Наоколо.- отвърна тя и огледа стените замислено:- Това е голямо.
- Ъм... всъщност не е чак толкова, но няма значение. Защо не ни каза къде отиваш?
- Казах ви. Чух скимтене и отидох да видя какво е, а после реших да обиколя и...- тя се усмихна широко и се отдръпна на страни и посочи с ръчичка онова... нещо. Зини и Грегор се взряха с разширени очи в малкото черно вълче, чиито очи блестеха любопитно:
- Ама това е...
- Ишизу.
Вълчето излая тихо и размаха опашка доволно, бяха уцелили името й, по- точно то в действителност се казваше така и сега беше тук, без някой да очаква.
- Ишизу Грифон. Не мога да повярвам, тя би трябвало да е при Нава, него да търси...
- Нава?- запита Морна и наклони главичка на една страна:- Бате!- възкликна след малко и лекичко подскочи, като вълчето излая пак, сякаш съгласявайки се с нещо неизречено.
- Какво ще правим сега?- Зини и Грегор вървяха на пред, всичко се случваше прекалено бързо за възприемане от страна на джуджето и той се опитваше да намери отговорите някъде другаде.
- Ще останем тук и ще задържим и двете тук до второ нареждане от...- заговори хобита, но отново беше прекъснат от белокосото момиченце.
- Ишизу иска при господаря си.
- Господаря й?!- възкликнаха ,като се обърнаха към Морна рязко и примигаха стреснато.
- Как разбра?
- Тя ми каза, вие не я чувате защото не се опитвате да я чуете, но тя говори и то много силно, почти крещи.- момиченцето потърка с ръце ушите си и поклати глава:- Висша телепатия.
- Вече съм тотално объркан, нищо повече не искам да знам, стига ми толкова!- размаха ръце Грегор, като обърна гръб и продължи напред, мърморейки си. Зини го проследи с поглед, но не тръгна с него, а котана на място и пак погледна към детето и черното животинче:
- Значи иска ри господаря си Нава? Това ще е малко сложно, защото той е... дори не знам къде е, не знам и кого да попитам за да разбера. По- добре стойте тук, надявам се скоро да наминат пак от тук или да се свържат с нас по някакъв начин.
- Но тя настоява. Казва, че без него живота й е безсмислен, трябва да отиде при него... аз...- Морна приведе глава и стисна очи:- Аз също. Усещам, че те са ми роднини.
- Те?
- Даедел и Уайдет.
" Стига бе!"- тръсна глава Зини и въздъхна:
- Ако отидеш там, можеш да загинеш, а нали каза че единственото което искаш е да живееш?
- Вече не съм сигурна. Ишизу е тук, иска да е при господаря си, а аз мисля че Горгодия- свит- кона има друга идея за моето съществуване.
- В смисъл?- хобитът вдигна вежди заинтересовано, изрично Горгодия го беше предупредила да пазят Бурзум, че животът й бил важен. Животът й? А сега момиченцето споменава нещо съвсем друго, или поне намеква нещо друго:- Поясни?
- "За да живее онзи, трябва да умре другия..."- цитира нещо познато на хобита и той трепна изненадано:
- От къде... знаеш това?
- Защото аз го измислих.- засмя се момиченцето и притвори очи усмихнато:- Приживе, когато бях нея, Сянката. Това са последните й, ми, думи. За да живеят някои, тя и други като нея трябваше да умрат. Може би трябва да дам живота си за да живее някой от роднините ми. Даедел, Дарсия, Нава...
- Говориш пълни глупости!- извика жрецът и стисна ръцете си в юмруци:- Глупости! Всичко!
- Не, грешиш. Горгодия винаги е нарушавала правилата на живота, Съдбата затова й е била много пъти гневна... сега ще е същото, но сега...
- Не говори. Съдбата вижда всичко, тя знае всичко!
- Така е, но Съдбата имаше други идеи за мен, само че идеите на Горгодия и Калисто се различават многократно.
- Искаш да кажеш, че... господарката Горгодия иска да... измами Съдбата...? Невъзможно...
- Всичко е възможно. Всичко.
- Няма да ти позволя!- Зини я хвана за раменете, но не смееше дори да я стисне, просто я държеше и трепереше ужасено:- Не мога да ти позволя да участваш в това... Арагорн, Мо, Аника и... и другите... не...
- Не можеш да спреш никого. Арагорн беше един от първите, които се замислиха за това. Но да не набъркваме Съдбата, просто ще предизвикаме няколко събития, които ще задействат няколко Сълзи и това е. Никой няма да пострада до толкова, че да... умре.
- Бурзум... какво е намислила Горгодия?- прошепна хобита ,като коленичи пред белокосото момиченце.
- Зини- сама. Ела с мен в Динзел, отведи ме там, там където Ишизу ще е с господаря си, а аз ще мога да изпълня дълга си.- детето примига някак тъжно и впи алените си очи в неговите, жълти. Хобитът за миг се вцепени и отвори уста за да даде отговора си, когато черното вълче го задърпа за робата и заскимтя:
- Какво?
- Така значи.- въздъхна Морна и приведе глава:- Аз ще живея, но животът ми няма да има смисъл. За това ли бях... създадена? За това ли Съдбата съедини каретата в едно, което захвърли в нищото, в бездната на своя дом?- стисна очи и няколко сълзи покапаха по студения под на Храма.
- Не мисля, че е така, не...
- Ти нищо не знаеш. Не можеш да прецениш, но аз знам, вече си спомням...
- Спомняш си? Какво?
- Всичко, което Арагорн е правел в миналото си, всичко което Морисия е правела, всичко което Сянката е правела... Всичко, и най- лошият спомене болката от смъртта. Особено тази на Аника.
- Обясни ми, не те разбира напълно.
- Защо когато имат най- голяма нужда, някой не ме пуска да отида?
- Кой от какво има нужда, Морна?
- Съдбата направи всичко за да живея нормално, като едно истинско дете. Но Горгодия й съдейства, само защото искаше да помогна, да се жертвам и да изкупя грешките от миналото на всички, които са в мен.
- Да изкупиш грешките им? Някои грешки не могат да бъдат изкупени пред никого.
- Могат. Пред самите сгрешили. Те искат да простят сами на себе си и Горгодия предсказа всичко, след като Съдбата й спомена за идеята си. Но ти би трябвало да знаеш, че гадателите са най- независими от божества и висши сили. Затова трябва да отида, Ишизу трябва да е с Нава, така че да може и Ника да си върне Гато, Джесика пък може да е спокойна, нейната Сълза си свърши работата, а Дарсия и Муртаг, той...- момиченцето замлъкна изведнъж и отстъпи назад.
- Какво?
- Трябва да отида!
- Това е пълна лудост. Не можем да позволи тя дори да излезе в някой от последните коридори, камо ли тома.- Грегор и Зини разговаряха тихо около големия огън в средата на залата, докато Бурзум си играеше с вълчето по- далече от тях.
- Но ако това е истина и тя е единственият изход?- запита хобитът тревожно и замислено.
- Колкото и да уважаваме Горгодия, не можем да позволим който и да е неин план за измама над Съдбата да се осъществи.
- Но ако...
- Не! Няма да пуснем Морна да отиде там, дори и от това да зависи живота ни. Ако наистина трябва да пратим Ишизу при Нава, то някой друг ще го стори.
- Кой? Да не би да имаш някого на предвид? Някой толкова луд, че да тръгне сам към планината. Едва ли, всички тук са или просто хора или магьосници със слаби сили.
- Имам някого на ум.- подсмихна се джуджето.
- Кой?- смръщи се Зини, но в същия миг се стресна и очите му се разшириха:- Курама?- последва нова вълна от изненада, когато пред тях се появи нещо като полупрозрачно цвете, а след като то изчезна, разлиствайки се мигновено, погледите им се спряха на момче с червена коса и зелени очи, което се усмихна мило:
- Викате ли ме?- попита спокойно и пристъпи напред.
- Курама!- засмя се нервно Грегор и потърка тила си:- Точно ти ни трябваш!
Момчето кимна и пристъпи напред, но се спря почти веднага, насочвайки погледа си към черното вълче:
- Мамо?!
- Мама?!- възкликнаха всички изненадано и впиха погледи в него и вълчето:
- Тя е твоя майка?- повтори Зини заеквайки и се втренчи в Ишизу.
Курама кимна едва и приклекна леко, когато вълчето отскочи от ръцете на Морна и се затича към него, джафкайки радостно. Момчето го прегърна и вдигна на ръце, като се засмя леко и притвори мило очи:
- Да, моята майка демон.- потвърди и погали животинчето по главата.
- Но, как... как така?- примига Зини и се приближи малко.
- Аз съм роден от магия. Майка ми е била... мъртва, когато съм се появил, от цвете.- отвърна той и прегърна вълчето по- силно:- Но сега е жива...
- Чакай малко! Искаш да кажеш, че до сега никога не си я виждал?
- Не точно, в сънищата си. Всяка нощ тя ми пращаше по някой сън или видение, тя ме упъти да дойда тук и да тренирам.
- Сънуваш мъртвата си майка.- промълви Грегор и се прокашля. Курама го погледна някак замислено, но пак кимна с глава:
- Нещо такова, да.
- И значи си демон?- продължи с въпросите си Зини.
- И да и не, всъщност не знам и не съм сигурен какво съм. Знам, че демони са онези, родените чрез магия, но отраснали в присъствието на майките си, аз не съм такъв.
- Кое то е...
- Аха, ясно!- джуджето се намеси, прекъсвайки поредния въпрос на хобита:- Та, по същество. Викахме те наистина, а то се оказа че така те срещнахме и с майка ти, което май е страхотно.
- Не точно. Тя е жива сега ,преродена е, но е...- замълча, като наведе поглед към вълчето в ръцете си:- Тя е дете, малко дете, независимо че е на стотици години. Това е странно.
- Че пречи ли ти?
- Не, но е странно. Не знам.- притвори очи ,като пак прокара ръка между ушичките на черното животинче:- Нека говорим друг път, моля не казвайте, че Ишизу е моя майка.- вдигна зелените си очи към двамата и някак умолително пое дъх.
- Няма, спокойно. Това си е като шок... за всички, предполагам.
Червенокосият кимна едва и пак се усмихна, сякаш нищо не се е случило:
- С какво мога да ви помогна?
- А, да. Забравихме. Трябва да отидеш в Динзел и да заведеш май... ъм, Ишизу там, при...
- Господаря.- прекъсна го и кимна положително, сякаш прочел мислите на джуджето и сега потвърждаваше нещо неизречено.
- Аха, Нава. Май знаеш какво се иска от теб вече?
- Има много неща, които не знам, дори за себе си. Това е просто едно от посланията ,които тя ми пращаше в сънищата ми.
- Винаги ли си я сънувал?- попита тихо Зини.
- Винаги. А, когато вие ме приютихте още по- често.
- Интересно...
- Ние на мисия ли ще го пращаме, или ще го разпитваме за това и онова.- промърмори Грегор ясно раздразнено.
- Да, мисията. Но предполагам, Курама, знаеш всичко нали?
- Да.- потвърди пак червенокосият, като отстъпи крачка назад, кимна уважително и изчезна в новопоявило се магическо цвете, което сякаш го погълна, него и вълчето.
- Трябваше аз да отида. Той не е подходящ. той нищо няма да може да стори.- проговори Морна, която до сега стоеше мирно и слушаше.
- Не, не и пак не! Ти няма да мръднеш от тук, до второ нареждане от...
- От кого?- попита момиченцето ,като прекъсна раздразненото джудже.
- Всъщност не знам, май вече само Съдбата има думата...
Врявата, вдигаща се в коридорите привлече вниманието на Зини и Грегор, но нещо друго беше привлякло това на белокосото момиченце. Тя се изправи и присви очи, но се и усмихна някак радостно:
- Един мой батко е тук!- възкликна, като се запъти с бързи стъпки към вратата, но се спря. Вратата се отвори шумно, избутана от червени вълни и един качулат влезе, смеейки се:
- Не ти ли омръзна да съществуваш, тук- там?- запита, като свали качулката си и червените му очи се впиха в тези на момиченцето.
- Не, изобщо.- отвърна тя, като скръсти ръце в някакво очакване:- А теб какво те води тук?
Хобитът и джудгето потръпнаха при вида на червенокосият елф, в коридора той беше нанесъл сериозни поражения по храма, а имаше и мъртви, навсякъде. Беше избил всеки мернал се пред очите му.
- Мен? Ти!- отвърна, вдигайки ръка и сочейки я с оръжието си. Белокоската трепна за момент и се втренчи в него неразбиращо, после и в оръжието:
- Гато? Съживил си я?
- Не аз, а господарят Дарсия. Сега мога да си върна... на теб!- острието пламна в червено и момиченцето отстъпи:
- Не можеш. Съдбата не би позволила!
- А защо си мислиш, че точно това не е идеята на Съдбата?- дяволската усмивка на лицето му ужаси Зини и той стисна очи, като дръпна Грегор и отстъпиха още назад.
- Не е! Тя ми каза, че аз трябва да живея. Аз съм съвкупност от няколко души, добри и зли. Не можеш! Не!- поклати силно глава и стисна червените си очи, а от тях потекоха лилави сълзички.
- Колко интересно. Значи някогашната Сянка можела и да плаче. И не само Сянката, нали? Ти си няколко души, сама го каза. Май добрите в теб надделяват, май те не искат да умират пак?- свали оръжието като наклони глава на една страна и се вгледа в детето замислено.
- Махай се!- изпищя тя, но сили нямаше. Никаква магия беше безсилна, можеше единствено да слага бариери пред себе си, но червените вълни ги бутаха и трошеха бързо. На вратата на залата застана едно момче с рижа коса и оранжеви очи, то се взря в елфа, но не реагира, само извика нещо на странен език и изчезна след другите качулати и бягащи по коридора. Някои носеха оръжия, като влязоха и ги насочиха към Ника, но той май нямаше намерение с тях да се занимава. Десетина беше избил, стига му толкова забавление, сега щеше да приключи и с това... малко голямо дете:
- Замисли се, Морна. Съдбата какво ти каза?
- Няма да ти отговоря! Не е честно!
- Не беше честно и от твоя страна, по- точно от онази част от теб, Сянката.- спря и прониза джуджето в ъгъла с поглед, след това пак погледна момиченцето:- Какво ти каза Съдбата?!
- Че имам важна задача, че ще помогна някой да открие силата си или да я загуби, че трябва да живея за да помогна на някого. Но аз съм частица от мнозина, мои братя и сестри са всички, чиито мъртви роднини са в мен. Какво искаш? Какво искаш, Ника?!
- Да ти отворя очите и да ти покажа какво е искала да каже Съдбата.- прошепна, като се наведе бавно. белокосото дете падна назад и покри лицето си с ръчички.
- Какво?- попита тихо тя, без да го поглежда, очаквайки всичко.
- Заслушай се в себе си... като за последно...- очите му пак просветнаха, но заедно с тях и червеното оръжие в ръката му, а няколко копия полетяха хвърлени от качулатите пазачи на Храма.
- Извинете ни, не искахме...- крещеше джуджето.
" Но го направихте, влязохте тук и искате да вземете нещо, което ми принадлежи!"- гласът сякаш продължаваше да се приближава към тях:
- Сър, извинете ни, няма да се повтори... само ни освободете!- хобитът стисна очи, можеше да различи гласа... беше мъжки.
- Къде е Джули сега... тя щеше да знае какво да прави?!
" Джули... моята Джули, за нея ли говорите?"- гласът спря, вече се чуваше само от едно място- пред тях:" Обърнете се!"
Двамата спряха да блъскат невидимата стена и бавно и плахо изпълниха заповедта, обърнаха се към края на библиотеката, към гласа. Очите им се разшириха, пред тях стоеше висок и строен мъж, с черна коса и сиви очи. Изражението му беше сериозно и сърдито. Най- странното беше, че в ръката си държеше златист жезъл, подобен на този на момичето, но със сребърно перо на върха вместо черен кристал. Изумителна беше приликата му с Нава, но се виждаше че беше значително по- възрастен от него.
- Вие сте...- заекна Зини.
- Да, аз съм... Уайдет... бащата на Калисто и Горгодия!
- Милорд, извинете ни за нахалството... ние просто търсехме...
- Знам какво търсите, затова и ме разгневихте, Горгодия остави книгите тук и ме освободи от моята за да пазя останалите!
- Но Вие можете да излезете от тук ако желаете?
- Не, докато и останалите като мен не се съберат свободни тук никой не може да напусне библиотеката... такова е проклятието на дъщеря ми!
- Сър, ние...
- Замълчете, внуците ми са в беда... един от друг!
Зини и Грегор се спогледаха уплашено:
- Предайте на Джули, че може да овладее силата на кристала си без да стане зависима от него само по един начин, с един предмет...
- Кой е... този предмет?- Зини вече се поуспоко и и се отдалечи от стената.
- Предмет, много ценен и важен за нея, тя го притежава но трябва да открие какво има в него!- мъжът замълча и погледна на страни:- Там, на един рафт има книга... която описва предмета и легендата за него, вземете я, прочетете я и я дайте и на нея! А на Джин, малкият ми внук... дайте му това...- странникът протегна ръка напред и в дланта му се появи странен предмет, блестяща висулка на тънка верижка /цък/:
- Какво е... това?
- С него може да се пази от тъмните сили и да увеличава своите способности... Джин е повече човек, за разлика от сестра си. Втората ми съпруга беше човек, Горгодия е нейна дъщеря... полу- демон, а след като и Шифт беше човек, тъмното в момченцето се изгуби...- предметът се издигна от ръката му и се понесе към хобитът, той подаде ръце и пое нежната висулка внимателно:- А сега си вървете!- изкрещя мъжът и двамата бяха заляти от мрачно сияние, в следващият момент се намираха в коридора пред вратата на библиотеката, все едно бяха излезли, вратата беше затворена от вън, а не от вътре.
Стъпките се чуваха тихо, но бяха ясни. Някой вървеше забързано, а друг вървеше зад него по- бавно. Двете фигури се движеха по един от подземните, изоставените коридори на храма:
- Сигурен ли си, нямам доверие на тези стени.- гласът му трепереше, а очите му шареха по прашните скални стени:
- Не точно, но...- една от факлите пламна, когато двамата се приближиха и хобитът я взе, обръщайки се към джуджето зад себе си:- Нямаме друг избор, аз... усещам...
- Усещаш само бръмбарите в главата си.- отвърна Грегор недоволно и скръсти ръце. Зини не отговори, а продължи напред още по- бързо. Джуджето го настигна задъхано и завървя наравно с него:
- Объркваш ме, защо трябва да слизаме точно тук... минаха три години, Зини?
- Защото...- момчето замълча, жълтите му очи се впиха в гологлавият си другар и въздъхна:- Видях го... беше видение...
- Вече говориш пълни глупости!- промърмори Грегор и застана пред момчето:- Какво видение, ти не си...
- Горгодия, тя... прати ми видението, каза ми какво да правя...- отвърна хобитът плахо.
- Какво да правиш? Казала ти е да отидеш до гроба на нейния полу- брат?
- Не само, но ще разберем когато наистина отидем там.
Зини се усмихна бегло и мина покрай него, стискайки факлата уверено. Коридорът беше дълъг и мрачен, а само това пламъче в ръцете на новия жрец озаряваше стените и пътя им. Изведнъж достигнаха до стълби, много и едри, което затрудни Грегор, макар че и Зини не беше по- добре, все пак не им обръщаше внимание. Джуджето мърмореше, през цялото слизане надолу, за всяко стъпало, което минеше...
Въздухът около тях се затопли и хобитът вдигна ръка:
- Студът ти е замразил разумното мислене...- промърмори за послендно Грегор и надникна през рамото на Зини:- Ама какво...
- Това така ли беше? Толкова ли топло беше?- попита с треперещ глас момчето.
- Или сме забравили или наистина е станало ужасно горещо тук.- вдигна рамене и потърка замислено голото си теме:- Да се връщаме.
- Не!
С всяка стъпка въздухът ставаше по- топъл и задушен, докато и факлата се примири и угасна, задушена:
- Аз ще взема да се връщам.- подшушна Грегор плахо.
- И ще ме оставиш? Добре, но аз ще продължа.- отвърна Зини, без да се обръща към него. Вървеше напред уверено и съсредоточено, обхождайки целия коридор с поглед, а самият коридор започваше да изсветлява, озарен от непозната светлина, която им позволяваше да виждат нормално:
- И това ли беше същото като ги погребахме?
- Няма идея вече...
Коридорът постепенно започна да се стеснява, осигурявайки им място да вървят един зад друг. Още дълго така, а топлината се запази. Всъщност не беше толкова необичайна топлина, позната от летните дни в пустинята. Любимата топлина и на двамата.
Изведнъж коридорът се разшири значително, по- скоро заприлича на дълга зала за много хора. А в края, който се виждаше вече, имаше широка врата, изработена от съвсем обикновено дърво:
- Тук е, стигнахме.- усмихна се Зини и бутна вратата с длан, по- хладен полъх ги удари, а светлината вътре също беше стряскаща, незнайно от къде идваше.
В центъра на стаята бяха две еднакви легла, по- скоро ковчези. Двамата се приближиха и зачистиха прахта от кристалните капаци, под които лежаха двама познати. Двама, избили се един друг в сблъсък на мнения и грешни думи...
- Арагорн Данте Белпфегор и Морисия Пъркс.- изрече хобитът, взирайки се в бледите лица на двамата мъртви.
- И сега... какво?- запита Грегор.
- От тук поемаме ние!- обади се друг глад, някак далечен и глух. Двамата се обърнаха за да срещнат сивите очи на друга позната личност:
- Милейди?
Зад полу- прозрачното тяло на Горгодия се появиха още няколко, като нея. Две лилавокоси жени със странни жезли и още група непознати, но все странно изглеждащи и държащи странни предмети в ръцете си. Сред тях Грегор разпозна и друго също толкова познато, но и омразно лице:
- Ти?! Проклетнице!
- Достатъчно, Грегор!- сивокосата повиши тон и застана пред него. Джуджето се взираше в онази жена, късата лилава коса и мрачните очи, така познати, толкова омразни.
- Защо и тя е тук?
- Необходима ни е.- отвърна Горгодия.
- Защо точно тя...
- За осъществяване на...- заговори Зини, но спря:- Не знам как да го нарека?
- Новосътворената.- обади се друг познат глас и към Горгодия се приближи висока женска фигура, качулката падаше пред лицето й, но също беше позната, ужасяващо позната. Полу- прозрачната фигура направи още няколко крачки, като веригите по китките и глезените й дрънчаха с всяко нейно движение:
- Калисто...- джуджето потрепери и отстъпи назад, а вещицата го погледна и се усмихна лукаво:
- Страхувай се, а ако не можеш да издържаш, махай се!
- Замълчи!- извика се Горгодия и трепна гневно:- Нуждаем се от него, като познавач на чуждата душа.
- Чия душа?
- Тази на Арагорн. Имаше конфликт в Зидът и душите на Арагорн и Мо се изгубиха някъде там, не можем да ги открием и единствения начин да ги призовем е чрез телата им.- обясни сивокосата и се приближи към стъклените ковчези:
- Затова ми прати онова видение нали?- запита хобитът, заставайки срещу нея, от другата страна.
- Да, защото само ти остана като мой велик представител.- отвърна Горгодия и леко се усмихна, прокарвайки ръка по капакът на мъжът:- В него тече нашата кръв, но нашата сила го напусна, той се отрече и я затвори...
- Точно като теб.- просъска Калисто и се обърна с гръб, вдигайки поглед към онази с късата коса:- Не мога да повярвам, че и ти й се подчиняваш?!
Онази жена пристъпи напред и огледа двамата все още живи:
- Ще се подчиня, но само заради условието.- отвърна тихо и се усмихна, сякаш замисляше нещо тайно. Типично за нея, Сянката, дори и мъртва все още кроеше планове за нещо.
- Какво условие?- запита Грегор все така смръщено.
- Ще разберем скоро.- отвърна Горгодия замислено.
- Ще разберем? Искате да кажете, че и вие не знаете?!
Сивокосата поклати леко глава и притвори очи:
- Не знаем с подробности... но е сигурно, че са необходими няколко души за това...
- А какво е "това"?- джуджето искаше да си навлече нечий гняв и успя, Горгодия го прониза с хладните си сиви очи, а земята под тях се разтресе, което накара Грегор да замълчи и просто да чака. Не му харесваше това, две зли жени, заедно с няколко силни бивши магьосници, а сега искаха да призоват и душите на още двама... загинали отдавна. Зини загуби представа за обстановката и се облегна замаяно на един от комчезите, прекалено много духове се въртяха около тях.
Минутите течеха, изумително бавно, поне така им се струваше с тази зловеща тишина. Изведнъж една от жените с жезлите, сляпата, промълви спокойно:
- Време е...
Другите я погледнаха и кимнаха леко. Зини и Грегор се стреснаха, когато духовете се раздвижиха и обградиха ковчезите. Подредени в кръг сформираха странна на цвят сфера. Не можеше да бъде определена дали е синя или зелена, бяла или черна, имаше и жълто и лилаво в себе си, а светлината ,която се появи беше още по- странна и стряскаща. Грегор претръпна и отстъпи назад. Енергията беше прекалено силна, а той беззащитен, неспособен да се защити с магия ,за разлика от Зини, който умееше няколко трика. Джуджето отстъпи още крачка, когато енергийната вълна го изтласка назад. Помещението се изпълни с гласовете на духовете. Странен и непознат език, който заглуши и двамата живи. Хобитът затисна ушите си с ръце и коленичи, а джуджето остана на място, блъснат в стената и затискайки уши с длани. Ярката светлина се разпръсна наоколо под формата на вълни, всяка с определен цвят. Сферата се раздроби и цветовете се разграничиха в определените вълни, но гласовете не спираха, по- точно вече не приличаха на гласове, а на крясъци, но не идваха от духовете. След миг всичко утихна изведнъж и като за последно се чу тих шум от счупените стъклени капаци на ковчезите.
- Вие изобщо не знаете за какво да си ползвате магиите!- след тишината мъжкият глас ги стресна. Зини вдигна глава нагоре, призракът беше точно до него с лека усмивка:- И това ако не е новият жрец?
- Арагорн?!- възкликна хобита и се изправи рязко, опитвайки се да прегърне мъжа.
- Чакай, чакай... прозрачен съм.- засмя се той и се огледа, в ъгъла Грегор мълчеше и леко потреперваше:- Да не би да си оплешивял?- засмя се отново и скръсти ръце.
- Шегите ти не са... о, какви ги говоря... Арагорн, проклетнико!- развика се джуджето и също се засмя.
- Защо не млъкнете?!- изпищя друг глас, на жена и белокосата елфа се промъкна зад Арагон, взирайки се с гневен поглед в присъстващите.
- Мо, стига си пищяла, достатъчно те търпях в Зидът.- промърмори мъжът, когато тя впи жълтите си очи него.
- Морисия, ако обичаш... къде са децата ми?!
- Някъде из храма...- отвърна плахо Зини и стисна очи, когато тя премина през него.
- Не мисля, че трябва да напускаш стаята.- обади се Горгодия зад нея.
- И защо?
- Защото ще се разпаднеш и ще се върнеш в Зида, в онази стена.
- Не искам...- жълтооката скръсти ръце и поклати смутено глава, гневът й беше изчезнал бързо при споменаването на стената. Спомни си, просто отново се бяха скарали с Арагорн и охранителите на Зидът ги бяха затворили в една стена, по- точно в една от тухлите докато не спрат да се карат и да крещят. Примири се и се върна обратно, заставайки зад "другаря" си по съдба:- Какво трябва да правим ние?
- Искате ли отново да сте... да кажем- живи?- подсмихна се Сянката, но бързо се смръщи при хладния поглед на Горгодия.
- По- принцип да, но...
- Че защо да не искаме?- прекъсна я Мо и се подпря на рамото на Арагорн.
- Какво е нашето задължение?- запита той и огледа всички, повечето бяха все зли магьосници или вещици, отказали се от това зло или просто убити от него.
- Да се структурата на Новото.- трепнаха и се извърнаха на страни, където чернокосата преглеждаше парче плат мърморейки си нещо под носа:
- Милейди!- обади се Горгодия и Съдбата вдигна глава от карето:
- Да, готово е... само трябва да довърша последния ред, но ми прискуча... Нира я няма горе, Анасази също...- отвърна тя и се усмихна, все така детски както когато се беше появила.
- Ще почакаме.- обади се Зини и се вгледа в нея:- Значи ти си...
- Да.- отвърна пискливо тя и притвори мило очи:- Но нека забравим това за момент... Новото е на път, нужни сте всички.
- Без мен!- подвикна Морисия и вдигна ръце:- Аз не участвам в ритуали.
- Обаче твоята коса е една от основните във външността на това творение.
- Моята? Шегувате се, и защо точно моята?!
- Защото е бяла, демонът Уайдет също предава част от своята външност в блата коса, но и ти си нужна за да не стане сива.
- Но Ти можеш да го направиш така, че да е...
- Всичко си има начало и край, всичко си има източник и приемник...
- Това не го схванах.- подшушна Грегор на младия хобит до себе си:
- Не ти и трябва...- отвърна Зини, всъщност той го беше разбрал, но не знаеше как точно. Може би с новото му задължение, с поста си на жрец беше получил и друго, способност или определена сила, с която помъдряваше, дали.
Мина около час, всички се взираха в ръцете й, а тя плетеше без игли, просто с пръсти и понякога дори с някой нокът. Изнизваше всяка нишка и конче идеално и бързо, но им се струваше, че това няма край. Карето беше съвсем обикновено, изплетено от нормални вълнени конци, оцветени в различни бои, но не беше така:
- Готово!- възкликна чернокосото момиче и се изправи от невидимият стол, на който седеше през цялото време:
- Това ли е?- запита Грегор:- Така ли изглеждат и нашите...
- Да, но разбира се всяка с различна плетка и комбинация от цветове. - отвърна момичето и се усмихна:- Съберете се!
Това прозвуча като заповед, на която почти всички духове се подчиниха, Горгодия, Калисто, заедно с Ит и Ет останаха на страна, наблюдавайки. Присъстваха няколко призрака, които изглеждаха готови сякаш да понесат наказанието си:
А от мен не искаш ли да се отървеш?- пискливото и за вещицата досадно гласче, стресна някои:
- Аника?! Нали те бях заключила?!
- Беше, но гадните дни прекарани с теб ме научиха как да преодолявам призрачни ключалки.
- Досадно елфче, какво искаш?- Калисто се смръщи и се насочи към младата цветнокоса.
- Да се отделя от твоята душа веднъж и завинаги, ти не го ли искаш?
- И как...
- Възможно е, но само ако Калисто Данте позволи. закикоти се Съдбата и се подпря стряскащо на рамото на Зини.
- Ти си го измислила, нали?
- Да, за твое добро, за нейно... и за останалите.
Вещицата стисна юмруци и измърмори под носа си:
- Хубаво! Да ми се маха тая малка досадница от главата, достатъчно й търпях упреците и глупостите толкова време. Ако знаеш, че мога да разделя душата си с нейната да го бях направила още по- рано...
- Но не.- промълви Горгодия и дръпна веригата на оковите за да млъкне вещицата.
Чернокосата огледа всички и се усмихна на хобита и джуджето:
- Отстъпете, това ще е стряскащо.
- Не се плашим лесно.- поклати глава Грегор, но Зини го дръпна към вратата, за да останат на страна наистина.
Момичето се обърна към духовете и притвори очи, черната й коса се разпиля във въздуха, а когато рязко отвори очи, те се обгърнаха в черен цвят, който заля лицето и тялото й. Четирите жени отстъпиха малко назад, а чернотата обгърна и духовете, заедно с двете тела. Разнесе се оглушителен тътен, стаята потъмня мигновено за секунди и после изсветля също така бързо. Съдбата се усмихна доволно и протегна ръка напред, към малката сфера, появила се на мястото на което стояха духовете преди миг.
Сферата се пропука при допира й и ръката й беше хваната от друга. Детска и нежна. Чернокосата жена се усмихна още повече и стисна малката ръчичка, придърпвайки я. Зини и Грегор се прикриха с ръце от разхвърчалите се парчета стъкло наоколо. Сферата се беше натрошила напълно, когато онова същество, детето беше излязло... на вън. Хобитът отвори плахо очи и потрепери. Белите кичури се спуснаха по раменете на малкото момиченце, а краищата на тези кичури бяха леко русоляви. Това не го стресна толкова, колкото лилаво- червените й очи и бронята. Очите му бяха толкова познати, бяха същите като на един от духовете. Сянката. А бронята, малко момиченце покрито с метални доспехи, като някакъв рицар, като Арагорн. Тя стискаше ръката на Съдбата и се взираше в зелените й очи, сякаш ужасено:
- Бурзум...- проговори първа Горгодия и се приближи. Момиченцето трепна и погледна и нея:
- Аз?
- Бурзум Загурн- аш Морна.- изрече цялото име Калисто и се засмя гласно:- Удивително творение!
- Тя е Новото.- отвърна чернокосата и се усмихна мило на детето, поставяйки ръка на главата му:- Ти си... Морна.
- Или на кратко Сянката.- поправи вещицата.
- Тя не е Сянка, а производно от няколко души...просто дете, носещо истинското име на онази Сянка от преди три години!- изръмжа Горгодия и прониза сестра си с поглед.
- Сянка... не, аз...
- Ти си Бурзум... или Морна или... не знам, честно.- засмя се тихо чернокосата и се изправи, пускайки ръката на момиченцето:- Нека остане тук, Зини и Грегор, пазете я докато е още слаба. След ден ще може да върви и сама.
- Да върви?- запита джуджето и погледна новопоявилото се момиченце:- Но нали тя е...
- Да, но дори и хиляда души да има в себе си, пак няма да може да се справя сама с движенията си, докато не свикне с това ново тяло.
- Ами... добре, ще я пазим.- отвърна Грегор тихо и вдигна рамене, като с хобита се приближиха плахо към нея.
Съдбата отстъпи назад, погледна за миг към четирите жени зад себе си и пак се усмихна:
- Вие си вървете.
Те кимнаха, а миг след това се обвиха в бежовишкави кълба и изчезнаха. Ярко сияние обви и чернокосата, без да казва нищо друго и оставяйки момиченцето да гледа като вцепенено към нея, изчезна също, имаше работа другаде.
Стъпките им пак отекнаха из коридорите, но вече далеч от онази стая със стъклените ковчези:
- Къде сме?- запита тихо момиченцето, оглеждайки стените.
- В един храм, по средата на пустинята.- отвърна Зини, който я държеше за ръка и й помагаше да върви по- спокойно.
- Храм? Спомените ми...- тя наведе леко глава и продължи да мисли над въпросите си:- Не е било храм постоянно?
- Не, преди всичко тук бяха просто пещери и тунели.- отвърна Грегор.
- Арагорн, неговите спомени... слаби са.
- Слаби? Може би защото той мразеше да обикаля из коридорите, обичаше да прекарва времето си или в заседателната зала, който...
- Запазили сте нали?- попита тя пак.
- Разбира се, там е плочата с имената на загиналите в...- заговори хобитът, но момиченцето пак го прекъсна.
- Последната битка? Спомените ми от тогава са по- силни.
- Заради душата на Сянката, нейните спомени явно надделяват над спомените на другите.
- Сигурно...- въздъхна и стисна ръката му:- Страх ме е.
- Страх? Защо, та ти се появи едва преди малко?
- Може би точно заради това... прекалено много болка от смъртта изпитвам.
- Бурзум.- усмихна се леко джуджето:- Няма нищо страшно, та ти си жива.
- Жива? Искам да съм... но, толкова много души има в мен. Всяка една е загинала с голяма болка, която аз все още усещам.- отвърна момиченцето и го погледна треперещи очи.
- Ще живееш, щом на тези души им е даден втори шанс.- намеси се Зини също с усмивка, опитвайки се да успокои детето. Тя примига и го погледна, също усмихвайки се съвсем леко.
Часове наред Зини и Грегор обясняваха на момиченцето някои важни неща, някои правила, които се спазват в храма, къде може да ходи и къде не и тя възприемаше с усмивка на лице и се съгласяваше с всичко.
Сега, незнайно от къде беше получила замяна на металните доспехи. Дрехата беше черна и дълга до пода, наподобявайки роба, но се намери жена, която да стесни и оформи тоалета специално за Бурзум. Сега бронята лежеше в ъгъла, а момичето се оглеждаше в напукано огледало. Облечена в черна рокля с бяла яка и ръкавели:
- Е?
- Какво?- обърна се към Грегор, който се усмихваше доволно:- Ами...- наклони глава на една страна и притвори очи:- Страхотно е!- възкликна след миг и се затича към джуджето, прегръщайки го:- Благодаря ви, че ме приемате така.
- Разбира се, та ти си просто дете.- вдигна леко рамене и се засмя гасно:- Дори не знаем какво можеш.
- В смисъл?- пусна го и отстъпи няколко крачки назад.
- Като магически сили?
Момиченцето прие някак виновно изражение и приведе глава:
- Не знам.
- Не знаеш?
- Нищо не знам. Нищо...
Хобитът се вгледа в нея шокирано:
- Нищо?- запита тихо, като се приведе леко напред:- Абсолютно нищо? Но ти си...
- Душите на няколко магьосници в едно.- усмихна се леко момиченцето и кимна с глава:- Да, но...- не завърши изречението си, а се вцепени и отвори леко уста, сякаш видяла призрак зад Зини.
- Бурзум? Добре ли си? Бурзум?
- Даедел...- прошепна и присви очи, като се усмихна загадъчно:- Да, добре съм.- върна се от унеса си мигновено и се огледа някак уплашено:- Мисля, че знам нещо. Но само едно.
- Кой е...
- Да, сетих се за една магия!- възкликна, прекъсвайки Грегор и любопитното му изражение.
- Какво?- сепна се джуджето и смени въпроса си.
- Мисля, че мога да правя портали.
- Портали?- възкликнаха в един глас и се засмяха леко:
- Това е добре, полезно и простичко.- кимна Зини и събра ръце зад гърба си.
- Тогава мога ли да опитам, да отида някъде?
- Къде?- смръщи се изведнъж Грегор и повдигна вежди, изненадано от внезапната промяна в държанието на белокосото момиченце. До преди минути уплашена от всичко заобикалящо я, а сега желаеща да отиде някъде си. Не биха й позволили, поне докато не получеха разрешение от някой друг.
- Морна! Морна!- Зини обикаляше из коридорите и търсеше малката, която се беше измъкнала под носа им по необясним начин. Просто стояха и говореха в голямата зала при огъня, когато момиченцето изведнъж се оказа че не е там, а преди минути беше говорила и тя самата. Сега никой не знаеше къде е, дори онези качулати стражи, които уж обикаляха бавно наоколо също не я бяха видели и младият жрец започваше да се ужасява от последствията, ако не открие белокосото дете.
- Няма я!- извика Грегор от другия край на главния коридор.
- Не може да бъде, Горгодия ще заповяда да ни изтръгнат душите ако не я открием!
- О, благодаря, че ме обнадежди, че ще оживея още десетина години!
- И десет часа няма да имаме на разположение...
- Защо?- двамата се сепнаха и млъкнаха, когато гласчето на Бурзум долетя от другата страна:- Защо някой ще ви убива?
- Ах ти...- стисна зъби джуджето и се насочи ъм нея, когато Зини го дръпна назад и застана пред момиченцето с треперещи очи:
- Бурзум, къде... къде беше?
- Тук. Наоколо.- отвърна тя и огледа стените замислено:- Това е голямо.
- Ъм... всъщност не е чак толкова, но няма значение. Защо не ни каза къде отиваш?
- Казах ви. Чух скимтене и отидох да видя какво е, а после реших да обиколя и...- тя се усмихна широко и се отдръпна на страни и посочи с ръчичка онова... нещо. Зини и Грегор се взряха с разширени очи в малкото черно вълче, чиито очи блестеха любопитно:
- Ама това е...
- Ишизу.
Вълчето излая тихо и размаха опашка доволно, бяха уцелили името й, по- точно то в действителност се казваше така и сега беше тук, без някой да очаква.
- Ишизу Грифон. Не мога да повярвам, тя би трябвало да е при Нава, него да търси...
- Нава?- запита Морна и наклони главичка на една страна:- Бате!- възкликна след малко и лекичко подскочи, като вълчето излая пак, сякаш съгласявайки се с нещо неизречено.
- Какво ще правим сега?- Зини и Грегор вървяха на пред, всичко се случваше прекалено бързо за възприемане от страна на джуджето и той се опитваше да намери отговорите някъде другаде.
- Ще останем тук и ще задържим и двете тук до второ нареждане от...- заговори хобита, но отново беше прекъснат от белокосото момиченце.
- Ишизу иска при господаря си.
- Господаря й?!- възкликнаха ,като се обърнаха към Морна рязко и примигаха стреснато.
- Как разбра?
- Тя ми каза, вие не я чувате защото не се опитвате да я чуете, но тя говори и то много силно, почти крещи.- момиченцето потърка с ръце ушите си и поклати глава:- Висша телепатия.
- Вече съм тотално объркан, нищо повече не искам да знам, стига ми толкова!- размаха ръце Грегор, като обърна гръб и продължи напред, мърморейки си. Зини го проследи с поглед, но не тръгна с него, а котана на място и пак погледна към детето и черното животинче:
- Значи иска ри господаря си Нава? Това ще е малко сложно, защото той е... дори не знам къде е, не знам и кого да попитам за да разбера. По- добре стойте тук, надявам се скоро да наминат пак от тук или да се свържат с нас по някакъв начин.
- Но тя настоява. Казва, че без него живота й е безсмислен, трябва да отиде при него... аз...- Морна приведе глава и стисна очи:- Аз също. Усещам, че те са ми роднини.
- Те?
- Даедел и Уайдет.
" Стига бе!"- тръсна глава Зини и въздъхна:
- Ако отидеш там, можеш да загинеш, а нали каза че единственото което искаш е да живееш?
- Вече не съм сигурна. Ишизу е тук, иска да е при господаря си, а аз мисля че Горгодия- свит- кона има друга идея за моето съществуване.
- В смисъл?- хобитът вдигна вежди заинтересовано, изрично Горгодия го беше предупредила да пазят Бурзум, че животът й бил важен. Животът й? А сега момиченцето споменава нещо съвсем друго, или поне намеква нещо друго:- Поясни?
- "За да живее онзи, трябва да умре другия..."- цитира нещо познато на хобита и той трепна изненадано:
- От къде... знаеш това?
- Защото аз го измислих.- засмя се момиченцето и притвори очи усмихнато:- Приживе, когато бях нея, Сянката. Това са последните й, ми, думи. За да живеят някои, тя и други като нея трябваше да умрат. Може би трябва да дам живота си за да живее някой от роднините ми. Даедел, Дарсия, Нава...
- Говориш пълни глупости!- извика жрецът и стисна ръцете си в юмруци:- Глупости! Всичко!
- Не, грешиш. Горгодия винаги е нарушавала правилата на живота, Съдбата затова й е била много пъти гневна... сега ще е същото, но сега...
- Не говори. Съдбата вижда всичко, тя знае всичко!
- Така е, но Съдбата имаше други идеи за мен, само че идеите на Горгодия и Калисто се различават многократно.
- Искаш да кажеш, че... господарката Горгодия иска да... измами Съдбата...? Невъзможно...
- Всичко е възможно. Всичко.
- Няма да ти позволя!- Зини я хвана за раменете, но не смееше дори да я стисне, просто я държеше и трепереше ужасено:- Не мога да ти позволя да участваш в това... Арагорн, Мо, Аника и... и другите... не...
- Не можеш да спреш никого. Арагорн беше един от първите, които се замислиха за това. Но да не набъркваме Съдбата, просто ще предизвикаме няколко събития, които ще задействат няколко Сълзи и това е. Никой няма да пострада до толкова, че да... умре.
- Бурзум... какво е намислила Горгодия?- прошепна хобита ,като коленичи пред белокосото момиченце.
- Зини- сама. Ела с мен в Динзел, отведи ме там, там където Ишизу ще е с господаря си, а аз ще мога да изпълня дълга си.- детето примига някак тъжно и впи алените си очи в неговите, жълти. Хобитът за миг се вцепени и отвори уста за да даде отговора си, когато черното вълче го задърпа за робата и заскимтя:
- Какво?
- Така значи.- въздъхна Морна и приведе глава:- Аз ще живея, но животът ми няма да има смисъл. За това ли бях... създадена? За това ли Съдбата съедини каретата в едно, което захвърли в нищото, в бездната на своя дом?- стисна очи и няколко сълзи покапаха по студения под на Храма.
- Не мисля, че е така, не...
- Ти нищо не знаеш. Не можеш да прецениш, но аз знам, вече си спомням...
- Спомняш си? Какво?
- Всичко, което Арагорн е правел в миналото си, всичко което Морисия е правела, всичко което Сянката е правела... Всичко, и най- лошият спомене болката от смъртта. Особено тази на Аника.
- Обясни ми, не те разбира напълно.
- Защо когато имат най- голяма нужда, някой не ме пуска да отида?
- Кой от какво има нужда, Морна?
- Съдбата направи всичко за да живея нормално, като едно истинско дете. Но Горгодия й съдейства, само защото искаше да помогна, да се жертвам и да изкупя грешките от миналото на всички, които са в мен.
- Да изкупиш грешките им? Някои грешки не могат да бъдат изкупени пред никого.
- Могат. Пред самите сгрешили. Те искат да простят сами на себе си и Горгодия предсказа всичко, след като Съдбата й спомена за идеята си. Но ти би трябвало да знаеш, че гадателите са най- независими от божества и висши сили. Затова трябва да отида, Ишизу трябва да е с Нава, така че да може и Ника да си върне Гато, Джесика пък може да е спокойна, нейната Сълза си свърши работата, а Дарсия и Муртаг, той...- момиченцето замлъкна изведнъж и отстъпи назад.
- Какво?
- Трябва да отида!
- Това е пълна лудост. Не можем да позволи тя дори да излезе в някой от последните коридори, камо ли тома.- Грегор и Зини разговаряха тихо около големия огън в средата на залата, докато Бурзум си играеше с вълчето по- далече от тях.
- Но ако това е истина и тя е единственият изход?- запита хобитът тревожно и замислено.
- Колкото и да уважаваме Горгодия, не можем да позволим който и да е неин план за измама над Съдбата да се осъществи.
- Но ако...
- Не! Няма да пуснем Морна да отиде там, дори и от това да зависи живота ни. Ако наистина трябва да пратим Ишизу при Нава, то някой друг ще го стори.
- Кой? Да не би да имаш някого на предвид? Някой толкова луд, че да тръгне сам към планината. Едва ли, всички тук са или просто хора или магьосници със слаби сили.
- Имам някого на ум.- подсмихна се джуджето.
- Кой?- смръщи се Зини, но в същия миг се стресна и очите му се разшириха:- Курама?- последва нова вълна от изненада, когато пред тях се появи нещо като полупрозрачно цвете, а след като то изчезна, разлиствайки се мигновено, погледите им се спряха на момче с червена коса и зелени очи, което се усмихна мило:
- Викате ли ме?- попита спокойно и пристъпи напред.
- Курама!- засмя се нервно Грегор и потърка тила си:- Точно ти ни трябваш!
Момчето кимна и пристъпи напред, но се спря почти веднага, насочвайки погледа си към черното вълче:
- Мамо?!
- Мама?!- възкликнаха всички изненадано и впиха погледи в него и вълчето:
- Тя е твоя майка?- повтори Зини заеквайки и се втренчи в Ишизу.
Курама кимна едва и приклекна леко, когато вълчето отскочи от ръцете на Морна и се затича към него, джафкайки радостно. Момчето го прегърна и вдигна на ръце, като се засмя леко и притвори мило очи:
- Да, моята майка демон.- потвърди и погали животинчето по главата.
- Но, как... как така?- примига Зини и се приближи малко.
- Аз съм роден от магия. Майка ми е била... мъртва, когато съм се появил, от цвете.- отвърна той и прегърна вълчето по- силно:- Но сега е жива...
- Чакай малко! Искаш да кажеш, че до сега никога не си я виждал?
- Не точно, в сънищата си. Всяка нощ тя ми пращаше по някой сън или видение, тя ме упъти да дойда тук и да тренирам.
- Сънуваш мъртвата си майка.- промълви Грегор и се прокашля. Курама го погледна някак замислено, но пак кимна с глава:
- Нещо такова, да.
- И значи си демон?- продължи с въпросите си Зини.
- И да и не, всъщност не знам и не съм сигурен какво съм. Знам, че демони са онези, родените чрез магия, но отраснали в присъствието на майките си, аз не съм такъв.
- Кое то е...
- Аха, ясно!- джуджето се намеси, прекъсвайки поредния въпрос на хобита:- Та, по същество. Викахме те наистина, а то се оказа че така те срещнахме и с майка ти, което май е страхотно.
- Не точно. Тя е жива сега ,преродена е, но е...- замълча, като наведе поглед към вълчето в ръцете си:- Тя е дете, малко дете, независимо че е на стотици години. Това е странно.
- Че пречи ли ти?
- Не, но е странно. Не знам.- притвори очи ,като пак прокара ръка между ушичките на черното животинче:- Нека говорим друг път, моля не казвайте, че Ишизу е моя майка.- вдигна зелените си очи към двамата и някак умолително пое дъх.
- Няма, спокойно. Това си е като шок... за всички, предполагам.
Червенокосият кимна едва и пак се усмихна, сякаш нищо не се е случило:
- С какво мога да ви помогна?
- А, да. Забравихме. Трябва да отидеш в Динзел и да заведеш май... ъм, Ишизу там, при...
- Господаря.- прекъсна го и кимна положително, сякаш прочел мислите на джуджето и сега потвърждаваше нещо неизречено.
- Аха, Нава. Май знаеш какво се иска от теб вече?
- Има много неща, които не знам, дори за себе си. Това е просто едно от посланията ,които тя ми пращаше в сънищата ми.
- Винаги ли си я сънувал?- попита тихо Зини.
- Винаги. А, когато вие ме приютихте още по- често.
- Интересно...
- Ние на мисия ли ще го пращаме, или ще го разпитваме за това и онова.- промърмори Грегор ясно раздразнено.
- Да, мисията. Но предполагам, Курама, знаеш всичко нали?
- Да.- потвърди пак червенокосият, като отстъпи крачка назад, кимна уважително и изчезна в новопоявило се магическо цвете, което сякаш го погълна, него и вълчето.
- Трябваше аз да отида. Той не е подходящ. той нищо няма да може да стори.- проговори Морна, която до сега стоеше мирно и слушаше.
- Не, не и пак не! Ти няма да мръднеш от тук, до второ нареждане от...
- От кого?- попита момиченцето ,като прекъсна раздразненото джудже.
- Всъщност не знам, май вече само Съдбата има думата...
Врявата, вдигаща се в коридорите привлече вниманието на Зини и Грегор, но нещо друго беше привлякло това на белокосото момиченце. Тя се изправи и присви очи, но се и усмихна някак радостно:
- Един мой батко е тук!- възкликна, като се запъти с бързи стъпки към вратата, но се спря. Вратата се отвори шумно, избутана от червени вълни и един качулат влезе, смеейки се:
- Не ти ли омръзна да съществуваш, тук- там?- запита, като свали качулката си и червените му очи се впиха в тези на момиченцето.
- Не, изобщо.- отвърна тя, като скръсти ръце в някакво очакване:- А теб какво те води тук?
Хобитът и джудгето потръпнаха при вида на червенокосият елф, в коридора той беше нанесъл сериозни поражения по храма, а имаше и мъртви, навсякъде. Беше избил всеки мернал се пред очите му.
- Мен? Ти!- отвърна, вдигайки ръка и сочейки я с оръжието си. Белокоската трепна за момент и се втренчи в него неразбиращо, после и в оръжието:
- Гато? Съживил си я?
- Не аз, а господарят Дарсия. Сега мога да си върна... на теб!- острието пламна в червено и момиченцето отстъпи:
- Не можеш. Съдбата не би позволила!
- А защо си мислиш, че точно това не е идеята на Съдбата?- дяволската усмивка на лицето му ужаси Зини и той стисна очи, като дръпна Грегор и отстъпиха още назад.
- Не е! Тя ми каза, че аз трябва да живея. Аз съм съвкупност от няколко души, добри и зли. Не можеш! Не!- поклати силно глава и стисна червените си очи, а от тях потекоха лилави сълзички.
- Колко интересно. Значи някогашната Сянка можела и да плаче. И не само Сянката, нали? Ти си няколко души, сама го каза. Май добрите в теб надделяват, май те не искат да умират пак?- свали оръжието като наклони глава на една страна и се вгледа в детето замислено.
- Махай се!- изпищя тя, но сили нямаше. Никаква магия беше безсилна, можеше единствено да слага бариери пред себе си, но червените вълни ги бутаха и трошеха бързо. На вратата на залата застана едно момче с рижа коса и оранжеви очи, то се взря в елфа, но не реагира, само извика нещо на странен език и изчезна след другите качулати и бягащи по коридора. Някои носеха оръжия, като влязоха и ги насочиха към Ника, но той май нямаше намерение с тях да се занимава. Десетина беше избил, стига му толкова забавление, сега щеше да приключи и с това... малко голямо дете:
- Замисли се, Морна. Съдбата какво ти каза?
- Няма да ти отговоря! Не е честно!
- Не беше честно и от твоя страна, по- точно от онази част от теб, Сянката.- спря и прониза джуджето в ъгъла с поглед, след това пак погледна момиченцето:- Какво ти каза Съдбата?!
- Че имам важна задача, че ще помогна някой да открие силата си или да я загуби, че трябва да живея за да помогна на някого. Но аз съм частица от мнозина, мои братя и сестри са всички, чиито мъртви роднини са в мен. Какво искаш? Какво искаш, Ника?!
- Да ти отворя очите и да ти покажа какво е искала да каже Съдбата.- прошепна, като се наведе бавно. белокосото дете падна назад и покри лицето си с ръчички.
- Какво?- попита тихо тя, без да го поглежда, очаквайки всичко.
- Заслушай се в себе си... като за последно...- очите му пак просветнаха, но заедно с тях и червеното оръжие в ръката му, а няколко копия полетяха хвърлени от качулатите пазачи на Храма.
Коментари
Публикуване на коментар