За сборниците на Бранимир Събев

Трябва да добавя това ревю към специален раздел - "Ревюта, които трябваше отдавна да напиша", обаче по определени обстоятелства не съм и затова сега ще предприема тези...хм, дръзки действия и ще опитам да събера на едно място, в един пост, всичките ми възможни впечатления от трите сборника на българския автор Бранимир Събев. Един автор събиращ в произведенията си фантастика, фентъзи, хорар, кримка...бе, я да започна направо!

"Пустинния скорпион" беше първата негова книга, която си купих от Коледния панаир през 2013. Честно казано тогава гледах доста скептично на българските автори, защото имах определени разочарования в дадените жанрови разклонения на литературата (но за това ще спомена, когато стигна до един друг български автор съвсем скоро). И така зачетох Скорпиона. Имах определена представа от няколко други резюмета и коментари от различни блогове и сайтове, но друго си е да си създадеш една обща преценка за всичко, след като сам прочетеш книжката. И понеже съвсем скоро приключих с "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" - друга книга на господин Събев, след като доста усърдно издирвах първият му сборник - "Хоро от гарвани", но доста болезнено ударих на камък от всичките онлайн книжарници, реших да се опитам да сформирам един общ коментар за всичко. И ето го сега.

Винаги съм обичала западните приключения и под западни имам предвид Дивия запад - престрелките, револвери, широкополи шапки и...изобщо онази атмосфера на каубоите, срещащи се очи в очи в определения час за да премерят сили в бързина и точност, в игра на нерви и издръжливост. И по такъв начин погълнах Пустинния скорпион, а щом бяха намесени и демони...е, точно тогава Блъди Ред ми стана любимият стрелец! Премеждията, през които преминава той и Братята му, всеки обозначен със специален цвят на дрехите си, отличителен цвят, разбира се, който никой друг от Братството не може да носи, внасяше усещане за едно съвършено общество, за което дори те наляга известна доза носталгия, когато ловците падат един след друг, когато Братството загива в борбата с техния най-голям и силен враг, прокълнат на един остров. Но в крайна сметка дори съживен Легендарен ловец не може да ги спре, а срещу господарите на дълбоките води никой демон или повелител на злокобни магически сили не може да се справи.
Прочетох Скорпиона два пъти и ми беше все така интересно. Но и никой от другите разкази не отстъпваше.
Кулата в Леденото езеро беше разказ, който ме върна назад във времето, когато самата аз се запалих по жанра, когато обикнах елфите и джуджетата, когато си въборазявах, че в някоя гъста гора, заедно със самодивите, се навъртат и дворците на елфите, а джуджетата са тайните помощници на местните миньори...детинско, но от самия разказ ми стана много приятно. Пък и още един елемент - манията ми по белокоси герои със сини очи. Точно тези индивиди, притежаващи тази комбинация винаги са ми били фаворити, пък били те и антагонисти, евентуално. Слава богу, обаче, в Кулата в Леденото езеро, този герой не е злодеят...
И както съм го подкарала, май ще изразя мнение по съдържанието на сборника, така че за всеки разказ по нещо. Затова, в този ред на мисли Златин и Змеят също ми стана много любим разказ. Славянската митология или по-точно - всичко, в което има замесени злемьове, лами, дракони, всичко това е възможно най-обичаната от мен страна на фолклора и митологията. А Змеят, Шарко - чак да те накара да поискаш и ти да си имаш един такъв за домашен любимец. Толкова...как да кажа, очарователно същество!
Обръщаме в друга посока, където отново открих своя любима тема. Всъщност това с пътуването във времето ми стана любима тема, от както започнах да следя Доктор Кой на Мофат и Цикъл, дори и да ми се стори кратък, беше също толкова вълнуващ. Героят, който парадоксално среща себе си във времето.
А за бразаите? Ха! Ама то наистина имало подобен ритуал, което ме потопи като читател отново в дебрите на българската традиция и фолклор, и ме изправи пред нов любим турчин. Да, това сигурно звучи странно, но това честно казано  е вторият ми любим литературен герой-арабин, като първият е един герой от романа на Елизабет Костова - "Историкът", герой, заради който до преди няколко години запалих главата на една колежка от университета (помакиня) и си останах с възхищението. И ето пак. Още един любим литературен турчин, така да се каже.
За Играта на Боговете не знам какво да кажа, освен че следващия път, когато погледна дъска и пулове за играта Го, ще се замисля дали в някое паралелно измерение две армии от различни времеви линии не се избиват помежду си. Но серизоно, това беше един много пленителен разказ, който ме запозна с доста титли, военни, но въпреки това особено полезни от исторически поглед. Пък и сблъсъкът на различни войни, от различни исторически периоди си беше перфектно съчетание.
И тук ще поясня, че следващият разказ от сборника стана мой най-голям фаворит по простата причина, че съм голям привърженик на историите за Влад Дракула, за легендите, които са писани за него, за митовете, че има потомци по българските земи и...отново препратка към "Историкът" (книга, която обожавам), че е погребан в България, че в мнозина родни манастири се съхраняват негови писма от кореспонденции (но това е съвсем друга тема, която по-скоро заслужава научен труд, а не поглед над моите вълнения в момента). И този някой е влашкият войвода. Любимият ми злокобен исторически психопат, за който мисля, че няма друго историческо лице, което би могло да се мери с него. Дракус, естествено, е разказът. Ще си го препрочитам многократно, така както съм чела досието на Дракула многоктарно.
Битка за Вселената, често казано ме шашна. Четях, погълната от историята, ред след ред, а то...игра. Хах, но ме остави дъго загледана в последните изречения на бойните сцени, докато проумея, че разказът всъщост продължава...И ако желанието е било да предизвиква шок в читателите, е, сполучливо предизвиква шок. Но аз не вярвам, че онзи играч, който е побеждавам всяка аркада в света ще се справи. ;)
Жертвопринушението от друга страна е напълно битов и много човечен разказ, доста философии ме бяха налетели докато го чета, как човек получава нещо, но в същото време губи друго. И на няколко пъти си повтарях един цитат от Джон Грийн - Вселената просто иска да й обръщаме внимание. И дори да знам, че е литература, някак успявам да съпреживявам с героите, сякаш се вмъквам в техния свят и мога да видя това, което и те...Е, всичко си зависи от автора, разбира се, от брилянтното описване на събитията в един подобен човечен разказ. А дали има нещо лично, автобиографично, не смея да гадая.
И от този, не знам, оставящ едно носталгично чувство разказ, преминаваме отново на военна тематика...това ако се чете, както аз направих - наведнъж, си е точно като удар с мокър парцал. Духове, души, военна конспирация, свръх-енергийно вещество за инжектиране. Бога ми, някой да го филмира! От Ще крача редом с теб смятам, че ще излезе страхотен филм, който би пратил под кривата круша доста холивудски комерсии.


Дали не стана твърде дълго и широко? Е, имам си цяла нощ на разположение за писане, особено когато става дума за...Краля. Стивън Кинг!


"Човекът, който обичаше Стивън Кинг" е книжката, която си взех от Бранимир Събев пак на Панаир на книгата, но беше пролетният за тази година  обаче (май го карам малко от зад напред с четенето, хм).
Радвам се като малко дете пред сладкарница с пълно остъкление, когато се срещам с хора, чиито творения харесвам страшно много и е малко трудно да изразя цалостно мнение на глас, освен когато се опитвам да пиша такова мнение. Но да не се откланям, а веднага отварям съдържанието на сборника и започвам поред, разказ след разказ...
Арлекин. Това е вторият разказ от Бранимир Събев, в който се среща играта Го. Но тук се обръща и голямо внимание на разиграването, на произхода й, а особено и с намесата на японските майстори. Е, Арлекинът беше великолепен сериен убиец, съвършенен замисъл и изчисления за изграждането на профила на престъпника (като образец, изваден от някой криминален наръчник на профайлър от ФБР). С този разказ се навлиза в дълбоки криминални среди, пък и моя милост като човек, живял три години в общежитие със съквартирантки-психоложки, е, все нещо криминално се прихваща, когато постоянно се премятат разни книжлета в тази насока. А и от друга страна - аз съм страстен почитател на кримиките, не само като литература, но и като телевизионни продукции. Има обаче нещо поучително в разказа - не предизвиквай японец на Го. Или ако го направиш, не залагай нищо.
И в допълнение - подусетих, че Бранимир Събев има по-специално отношение към Го и в действителност...подробностите около играта няма да дойдат току-така, ако са не само проучени, но и познати от личен опит.
Бягството е втора стъпка от криминалния ред разкази. Първоначалната ми представа за разказа, за самата затворническа обстановка беше нещо подобно на Алкатраз. Но пък този хитрец, банковият обиржия по някакъв начин ми стана много симпатичен още от момента, в който се появи. Хитрец! Точно това е. Самият начин, по който протече всичко това и как на края си вземаше бирата и цигарите...пример за това, че няма нищо невъзможно.
Котешкият господар навлиза в по-мистична обстановка, по-магична дори. Дивите котки, толкова много лъвове, гепарди, пантери и един нубиец. Никога не съм се интересувала от колонизирането от Британската империя на другите континенти, макар че в "Облакът на смъртта" от Андрю Лейн има до известна степен широк поглед над това, все пак не мога да ги разбера тези британци. И нубийците са в пълното си право. Разказът е като манифест на свободата, на волята и силата, на саможертвата, дори и с магичен привкус. А също и на котешката красота (обичам котки!)
До къде водят мечтите е истинско доказателство за предела на човешкото търпение, за границата между разума и безумието, когато една малка искра може да прерастне в  пожар. Демонстрация, поне от моя гледна точка на това до колко човек може да възприема критиката и да си взема поука. Но дори и зловещо, все пак е напълно човешко. Напомни ми на една история от студенството, където една критика доведе до изхвърлени през прозореца столове и счупени градински лампи...И в този момент, когато изчетох разказа се запитах - на кого мога да симпатизирам?
Истината открих в един от следващите разкази (ще прескоча един, на който ще се върна по-късно). Към Ада...пътникът, който чака автобуса, който да го закара до Ада. Е, не точно, пътникът, който чака шофьора на автобуса и експлозията на отмъщението, която се превръща в покривало над цялото село, но получава единствено одобрение. А и как не? След като онзи шофьор се извършител на нещо още по-противно...На този герой аз симпатизирам, този, който отмъсти за своята приятелка и свърши това, което полицията и съда не направиха. И сигурно звучи страшно, хорърът се прокрадва от всяко едно кътче, но смисълът  е в това кой от двамата "убийци" с какъв умисъл е извършил своето "злодеяние".
В сборника ми харесва, че се помещават редуващи се разкази, от едни стил в друг, а авторът продължава да пише с еднаква лекота и увлекателност, някак неусетно и приятно, и наистина докато се осъзнаеш, вече си прочел половината, а часовникът отдавна вече  е минал полунощ, но вглъбеността в разказите ни най-малко може да те откъсне от следващата история и нейните герои.
Дори в Страх от страха. В това разказче все едно видях детските си години, когато с връстниците, още десет-дванайсетгодишни се събирахме по улиците или покрай стълбовете и на уличната лампа си разказвахме страшни истории. И бяхме толкова вглъбени в разказите си, и всеки увещаваше другите, че разказва истината...Е, още си ги помним тези истории, макар, че не можем да ги разказваме със същото чувство, както тогава. Важното е обаче, че разказът, колкото и действително, връхлитащо и стряскащо да завърши, си ми стана много мил. Носталгично.
Видеокасети пък ми напомни за времето, когато още като ученичка работех в една видеотека и самата аз препоръчвах само хоръри...но и те преобладаваха най-вече, заедно с анимационните филми. Толкова много хоръри бях изгледала тогава, в скучните, горещи следобеди, и в копманията на пакетче желирани бонбони. Но тава е коренно различна тема. Самият разказ, Видеокасети ми беше много интригуващ и макар на края да предположих какво би се случило, до тогава изобщо не ми хрумваше, че...видеото ще стане реалност. Но до това води човешката нищета - въпрос на избор на видеокасета.
Жените на живота ми ми хареса по една много особена причина. Пет образа на същинския човек, на всички превъплащения на един човек в различните мигове и другият човек, който покоси тези превъплащения, разбили сърцето му. Много особен разказ, признавам. Може би първия път съм го чела в просъница и не го разбрах, но на следващия ден си го препрочетох и...еми, аз съм си малко повече философ човек, затова и вкарах твърде много философия в петте образа на жените и белокосият с меча.
А Хижата, ау Хижата...още в мига, в който една от героините беше изчезнала, а обядът беше сервиран, заподозрях и все пак тръпнех до края. Типичен хорър, на който човек може да си глътне езика, поне образно казано...И съм толкова благодарна, че не слагам в уста нищо месно. :D Белетристът обаче се остана симпатяга, добрият герой.
За Кралят...без думи. Демони, демони. Не вярвам да има почитател на жанра, който да не се радва, когато се среща с демони в литературата.
Харесвам начина, по който авторът описва демоните, с крилете и очите им, а аз обръщам винаги огромно внимание на очите на героите, когато те са споменати, сякаш мога да си представя цялостната картинка, въображението ми може да изрисува образа, както си му е реда (пък и имам едни други, леко легеднарно библейски пристрастия към крилати същества). Но Кралят си е истински Крал, а неговият воин...просто ще кажа - Добре дошъл, Апокалипсис.
Любов моя, ангел мой. Впечатлението в първия момент беше за самодива, за нещо чувсвено, нещо особено страстно. За девойката и нейния любим, нещо като...Красавицата и Звярът. Само, че в един момент зверовете се оказаха двама. Този разказ и Жените на моя живот са изпълнени с някакво по-особено чувство, оставят привкус на действителна любов, една фина нишка между реалността и приказното, но представено в идеален синхрон с останалите разкази от сборника.
И тук идваме на онзи разказ, чието заглавие носи и сборника - Човекът, който обичаше Стивън Кинг. Човекът, отхвърлил всичко около себе си, отхвърлил дори и себе си, самотник без нищо и никого, отдал се единствено и само на своя сив, подтиснически живот, на своя въображаем свят, вманиачен и всепогръщащ се бавно. Но дори и опитите да изплува, да преобзаведе този свой свят на самота в таванската си стаичка, всичко е обречено на провал. Човекът, който обичаше Стивън Кинг е много дълбоко замислен, много описателен и ярък, вглъбяващ и дори леко обезпокояващ. Но има и нещо трепетно и забавно - образът на Силвето, например, продавачката на книги и нарицателните, които Стефан използва за нея. Честно казано тази героиня ми стана една от любимките. А също и...Ех, Бранко, що блъсна Стефан Кралев с тоя син бус, бе? Изключително рядко се случва авторът да вкара себе си като герой, редом с останалите си герои в своето произведение, но винаги е толкова очарователно и едновремено развеселяващо. В момента, в който Бранимир Събев се появи като герой, е, дълго време си се подсмихвах, докато четях. И изключително добро вмъкване в историята за написването на "Под купола".
В този сборник са събрани повече житейски истории, с повече действителна мистерия, а не свръхестествена намеса, но един от най-ярките свръхестествени разкази, всъщност се превърна и в моя любим от този сборник - Необичайно предложение ме държа на нокти, както се казва, през цялото време, клатушкайки се на кантара между "да" и "не", и с вълнението за това, което представлява Смъртта, философията, терзанията и целите, стремежите за човешки геноцид във времето, който да уравновени вселенските закони. А и е единственият разказ, който си има илюстрация. История, която те кара да се позамислиш за...безсмъртието и управляващите. И за човечността на Смъртта, надживяла божественото.
Последният разказ - Благословеният, вещицата и дяволът, освен че е много изпипан от към детайлност, развитие на характери, одухотворение и греховност. Всъщност е разказ, в който е събрано всичко възможно, от най-малкото прегрешение, до демонично осквернение, отмъщение и страст. И като казвам това, имам предвид онзи момент, в който вещицата осъзнава, че наистина има някакви чувства към монаха, дори и първоначалните й цели да са да го използва за да се отърве от присъствието на другите монаси и манастира, за да се добере до повече сила...стремеж, който я отвежда до призоваването на демон. Една тежка история за добро и зло, за идеали и ненавист, за тъмните кътчета в човешката душа...
Е, това определено беше история за завършек, един идеален край за сборника.


А "Хоро от гарвани" е първият сборник разкази на Бранимир Събев. В крайна сметка наистина го откарах от последната книга към първата, но просто защото "Хоро от гарвани" е книжка, която така и не се намира вече на книжен носител, а исках да пиша за нея, когято я държа в ръце. Но все пак продължавам да си я търся, въпреки, че съм изчела разказите.
Истината зад моя интерес към сборника се крие в гарваните. Всъщност съм им почитател, от момента, от който прочетох за първи път "Гарванът" на По и от тогава, щом срещна заглавие, споменаващо гарвани, врани или подобни, или видя корица с такива птици, непременно трябва да прочета книгата и от там се се запознах с историята за мотора. Моторът на Смъртта, по-точно, разказ, представен под формата на диалог, момент в който единят герой разказва на другия. Въздествието на автора чрез разказите се усеща по малко по-различен начин, в сравнение с "Пустинния скорпион", но все пак е нещо все така привличащо, дори и да става дума за първи сборник. А да си призная, наистина ще се замислям следващия път, когато се приближавам до рокерски мотор, колкото и да им се радвам...ще се радвам от далеч (ха-ха ;])
Върколакът е вторият разказ, който ме наведе на мисълта или по-скоро на сравнението на целия сборник с Бокачовия Декамерон. И аз не знам защо, може би самата връзка с това, че историите се разказват от самите герои на самите герои, събеседници помежду си, макар и да няма нищо общо с "Декамерона" (пък и аз не го харесвам особено). Но трябва да се признае, че точно тези разкази биха послужили като някакъв миологичен цикъл, като поредица градски легенди, сравнението с които мисля, че е по-подходящо...но все пак има своята индивидуалност.  Тоест ролята на героите, които разказват и тези, които слушат.
Хоро от гарвани. Стана ми навик това да отбелязвам любим разказ от сборник. Е, този е от тук. Очаквай неочакваното бих казала, в мига, в който гарваните от обикновени вестители на смъртта, се превръщат в истинските причинители.
И както споменах някъде по-горе, харесвам кримките, когато нещо започва с типичната полицейска мистерия и се запиташ, както героите - по истински случай ли е? Защото именно така започва да звучи, докато хорърът не се разрастне до момента на истината. Все пак някои статуи наистина изглеждат като убийци...
Звярът в гората отново ме върна в детството, когато със съседчетата често си разказвахме именно за чудовищата от горичката, развиваща се над съседната махала. Трябваше да имам тази история под ръка в училище, когато съученици отсичаха елхички от там за коледни дъвчета в класната стая...Можех хубаво да ги убедя да не го правят! По дяволит начин.
От друга страна, когато става дума за затвори и затворници, освен ако не са бегълци, винаги си представям отмъстителни духове и често свързвам тази тематика с множество филми, не само игрални, но и сериали като Свръхестествено, например, в чиито епизод от по-първите сезони подобна история беше така украсено заснета, че докато четях разказа, все едно виждах Обесеният затворник на живо.
Войникът и неговата любима, класическата история за мъртвата, която търси своя любим, заминал на война, но нейнитя дух не може да намери покой.
Палачът пък е от онзи тип разкази, които са като превъплащения на исторически моменти, действия, записани в мемоарна книга и преразказвани истории на една действителност. Но трябва да се има на ум, че разказвачът е баща, а слушателят - дете, затова страхът го има, но без тръпката, която би могла да уплаши наистина едно дете.
Вещица, когато срещна разказ за вещици в последно време все се сещам за сериалчето Салем, което ме кара доста дълго да му се мръщя. Но тук се усеща една много специфична нишка, така че този разказ и Палачът сякаш са неразривно свързани и не могат да въвят поотделно. А Екзекуторът се превръща в едно наистина паметно прозвище.
Харесва ми много обаче как започва всеки разказ, по онзи непринуден и свободомислещ начин, който въвежда читателя в историята внимателно, до момента на развръзката, ако я има или до мига на отвореният финал, когато съзнанието очаква да пирува с разкритата мистичност, а всъщност остава леко разочарование и възможнот читателят да завърши започнатото. Това е онзи миг, в който някой от героите-слушатели прекъсва и подхваща друга тема или приятелите просто се разделят, всеки по задачи...
Длъжна съм да добавя към особено любимите разкази и Старият антиквар. Отново предпоставка за исторически достоверната история, за мистичното и невъборазимото. В тези моменти въображението започва да работи в онази посока, разделяща нещата на възможното  и невъзможното, за лудостта и света на фантазията. На това, към което могат да те подтикнат някои книги...не просто да се замисляш, но и да действаш. Разказът обаче е за едни точно определени и много специални книги...и две от тях са останали неопожарени.
Кървавият дъскорезач - да, защо нямах тези истории под ръка в ученическите си години? Но както и да е, приятно е, по един особен начин за любители на хоръра, да се четат такива истории, поглъщащи в съдържанието си разкази, които дори и да завършат по очакван начин, няма как да не ти направят впечатление.
Фантомът с куката също е една класическа история за тайнствен убиец с метална кука...или не толкова тайнсвен, имайки се предвид, че той е по-скоро отмъстител, наследил кръвожадността на своя донор.
Плачещата лично мен ме трогна много, може би от чисто женска гледна точка, дори и разказ, една измислица, мистерията в историите за духове, които не могат да намерят покой заради определена своя тъга, която обаче не обхваща смъртта им до степен да има някакво личностно самосъжаление или отмъщение, но все пак има особено въздействие...а и Сара е била призрачна майка.
Вечният кандидат-студент се оказа една от онези истории, към които се привързваш по един определен начин, още докато четеш, но и намираш поуките за себе си. Срещата между двама приятели от младините, а са минали повече от шейсет години, войните, браковете им децата, всичко. Но в крайна сметка животът ще ги раздели и по-точно ще отнесе единя, докато другият ще остане със страх от това колко ще живее...Някак си направих връзка с предложението на Смъртта от "Човекът, който обичаше Стивън Кинг". Споменаването на германци, на вечния живот...сякаш е предистория или парабола за бъдещето. Но пък много ми хареса.
И може да има доста коментари, в които се споменава, че разказите от сборника отразяват стила на Кинг - не мисля. Тематиката съществува във всяка култура, във всички национални легенди, приказки от векове, а Бранимир Събев представя историите по свой си специфичен начин и това прави впечатление.


Е, общо взето е това, цялостното ми мнение и опитът да изразя истинските си впечатления, да подхвана точните теми, които са ми породили вълнение, докато съм изчитала разказите и...не смея да прочета какво съм писала, защото сигурно е някакъв абсолютен безпорядък от мисли и вероятно грешки.



//Един бърз поглед към часовника и към купчината книги...един книгоразделител и сборникът с разказите за "Зелената котка" - това ще да е следващото!//

Коментари

translate

Популярни публикации от този блог

За Любовта... / есе /

Вазов го е казал - "Опълченците на Шипка" - 1877

Якудза - Японската мафия